След Ирак: Следваща ли е Сирия?

Тъй като иракският режим вече е история, въпросът на всички изглежда е: кой е следващият? Останалите членове на Оста на злото, Иран и Северна Корея, изглеждат малко вероятни непосредствени мишени, първите, защото остават надежди за положителна промяна отвътре, а вторите заради онези нещастни ядрени оръжия и няколко десетки хиляди артилерийски тръби в обсега на Сеул. Съседката на Ирак Сирия обаче изглежда по-правдоподобен кандидат. Всички видяхме какво се случи, в края на краищата, последният път, когато арабски режим на Баас беше обвинен, че разработва оръжия за масово унищожение, укрива терористи и заплашва съседите си.





Ако администрацията на Буш се надяваше да омаловажи страховете, че Ирак е само една битка в по-дълга война и че Сирия е следващата в списъка, тя не го показва. Напротив, освен ритуалните напомняния, че всяка ситуация изисква различен отговор, това, което беше най-поразително в коментарите на администрацията за Сирия, е нейната готовност да уведоми Дамаск, че лошото му поведение няма да бъде толерирано. Миналата седмица министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд обвини Сирия, че е изпратила автобуси с наемници, за да се бият в Ирак, че притежава и е тествала химически оръжия, осигурява убежище или безопасно преминаване на иракските военнопрестъпници и подкрепя терористите от Хизбула. В показанията на Сената заместник-министърът на отбраната Пол Улфовиц предупреди, че Вашингтон може да се наложи да помисли каква е политиката ни по отношение на страна, която приютява терористи или военнопрестъпници, или напоследък доставя неща в Ирак. Самият президент Буш повтори твърдението, че Сирия има химическо оръжие и предупреди, че Сирия трябва да си сътрудничи с коалицията.



Значи Сирия следва ли? Може и да е така, но нервните войнствени противници и ястреби, готови за следващата си цел, вероятно всички трябва да забавят темпото и да си поемат дълбоко въздух. Военният план на Пентагона не включваше заповед на морските пехотинци да се насочат директно на запад, веднага щом увият Тикрит, и има много фактори, които работят срещу идеята за нахлуване и окупация на Сирия. Едното е, че все още имаме значителна част от нашите пренапрегнати сухопътни сили, работещи по несигурния проект за осигуряване на стабилност на 24 милиона иракчани и току-що сме похарчили около 70 милиарда долара за този проект. Друго е, че без 12-те години на игнориране на резолюции на Съвета за сигурност на ООН, подкрепящи използването на сила, вероятно щяхме да имаме дори по-малко коалиционни партньори за Сирия, отколкото току-що имахме за Ирак. Това означава още по-голямо международно противопоставяне, негодувание от Съединените щати и едностранно американско поемане на разходите за действие. И накрая, демонтирането на режима в Сирия означава и подкопаване на реда в съседен Ливан (в момента умиротворен от около 40 000 сирийски войници) и не е ясно дали американците искат да повторят опита на ливанска мироопазваща мисия. Не е ясно дали Буш също иска да го направи.



Вместо това обвиненията и предупрежденията на администрацията срещу Сирия имат за цел да подсилят част от цялостното послание, че инвазията в Ирак е предназначена да демонстрира: че Съединените щати сега приемат много сериозно въпросите за оръжията за масово унищожение и тероризма. Ако бъде натиснат твърде далеч, то е готово да плати много висока цена, за да се справи с тях.



В очите на повечето привърженици на войната нахлуването в Ирак беше необходимо не само за справяне с тази конкретна заплаха, но и за да има двоен демонстрационен ефект. Положителната страна е, че създаването на стабилна, просперираща демокрация, в която се зачитат правата на човека, би накарало гражданите в целия регион – в Сирия, например – да настояват за подобни промени в собствените си страни. Дали тази динамика наистина ще се осъществи ще зависи от успешното изграждане на нация в Ирак и няма да се знае от години.



Ефектите от негативния демонстрационен ефект обаче трябваше да бъдат по-незабавни: ако преследвате оръжия за масово унищожение и подкрепяте тероризма, както направи Саддам, ще платите много висока цена. По този начин премахването на иракския режим имаше за цел да изпрати ясно послание към други враждебни държави в региона и затова не е изненадващо, че екипът на Буш се стреми да се възползва от това послание сега, вместо да се отдръпва от него. Логиката е, че може да не е необходимо да нахлувате в страна като Сирия, за да я убедите да подобри поведението си. През 1999 г., например, след като от години настоя Дамаск да спре да приютява лидера на кюрдските терористи Абдула Оджалан, Турция натрупа войски на сирийската граница — и Оджалан бързо се оказа с еднопосочен билет за излизане от страната. Както наскоро попита съветникът на Пентагона Ричард Пърл: Бихте ли предпочели да говорите със сирийския президент Башар ал Асад за тероризма преди или след освобождението на Ирак?



кацна ли америка на луната

Американски танкове вероятно скоро няма да се търкалят по улиците на Дамаск. И ако сирийският президент приема американските предупреждения присърце и държи капак на подкрепата за тероризма и собствените си програми за оръжия за масово унищожение, те вероятно никога няма да бъдат. Но като направи в Ирак това, което мнозина (включително може би Саддам Хюсеин) смятаха, че той никога няма да посмее да направи, президентът Буш поне изпрати съобщение до Сирия и други държави в региона, че заплахата от военната мощ на САЩ не е само теоретична. Дали Сирия някога ще стане мишена на тази военна сила вероятно зависи толкова от мисленето в Дамаск, колкото и от мисленето във Вашингтон.