Коалицията, която не е

Администрацията на Буш определено се опитва усилено да убеди света, че нейната война срещу Ирак има широка международна подкрепа.





Помислете за следното:



  • Миналия понеделник Държавният департамент публикува списък с 30 държави, подкрепящи войната срещу Ирак; до петък той нарасна до 46 държави.

  • В сряда президентът Буш каза на света от Овалния кабинет, че коалиционните сили са започнали да нанасят удари по селективни цели и че повече от 35 държави оказват решаваща подкрепа.

  • На следващия ден говорителят на Белия дом Ари Флейшер каза пред пресата: Като цяло населението на коалицията на желаещите е приблизително 1,18 милиарда души по света... Представена е всяка голяма раса, религия и етническа група в света. Коалицията включва нации от всички континенти на земното кълбо.

  • Часове по-късно министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд заяви, че коалицията срещу Ирак е голяма и се разраства. Това не е едностранно действие, както се характеризира в медиите. Всъщност коалицията в тази дейност е по-голяма от коалицията, която съществуваше по време на войната в Персийския залив през 1991 г.

  • А през уикенда генерал Томи Франкс започна своя брифинг за напредъка на коалиционните сили в Ирак, като представи британски, австралийски, датски и холандски офицери, като същевременно отбеляза, че 52 нации са представени в щаба на Централното командване на Франкс в Тампа, Флорида.




  • Питър великите факти





Администрацията се опитва твърде много да докаже нещо, което не е. Като настоява, че коалицията на желаещите е по-голяма, по-дълбока и по-широка, отколкото е в действителност, администрацията само подчертава степента на собствената си изолация. Само Великобритания предлага смислена подкрепа.

Вземете списъка на коалиционните държави, който Белият дом актуализира ежедневно. Разбира се, освен Великобритания има някои важни съюзници – по-специално Япония, Южна Корея, Испания и Италия, както и редица нови европейци. Но само три страни от тези съюзници всъщност предоставят бойни войски и способности (2 000 австралийски войници, датска подводница и военноморски ескорт и 200 полски войници и кораб за зареждане с гориво) – всичко това по-малко от един процент от общия брой войски в регион. Останалата част от списъка е пъстър екип от поддръжници – включително такива силни центрове като Афганистан, Албания, Македония, Микронезия, Маршаловите острови и Палау.



Твърдението на Флайшер, че коалицията се състои от повече от милиард души по целия свят, само подчертава отчаянието на администрацията. По тази мярка само около един на всеки пет души в света подкрепи военните усилия срещу Ирак. Но, разбира се, правителствата, които подкрепят войната, в много случаи се противопоставят от собствения им народ. Така един от най-твърдите поддръжници на Буш, испанският премиер Хосе-Мари Аснар, увери обществеността си миналата седмица, че Испания няма да участва в мисии за атака. В резултат на това на театъра на военните действия няма да има испански бойни войски. От такива съюзници се прави коалицията.



Усилията да се представят сраженията в Ирак като нещо различно от американо-британска война също не са достоверни. Настояването на Буш, че коалиционните сили са нанасяли удари по военни цели в самото начало, беше неискрено – бомбите и крилатите ракети, които бяха ударили Багдад само преди минути, бяха изстреляни от американски кораби и бойни самолети. (В неделя, Ню Йорк Таймс съобщи, че австралийските сили за специални операции са се присъединили към американските войски при свалянето на командни и контролни центрове в Ирак в началото на войната – факт изтече, за да се подчертае, че САЩ не действат сами.)

Парадът от чуждестранни офицери на генерал Франкс също беше подвеждащ. Холандският офицер беше там не като част от коалиция, атакуваща Ирак, а за да защити Турция в случай, че Ирак отмъсти. И 52-те нации в Тампа са разположени там в по-голямата си част, за да подкрепят усилията на коалицията в Афганистан, а не да участват във война срещу Ирак.



Но най-измамното твърдение за степента на международна подкрепа беше настояването на Ръмсфелд, че тази коалиция на желаещите е по-голяма от коалицията от войната в Персийския залив. Преди 12 години 32 държави се присъединиха към Съединените щати в битка, предоставяйки 160 000 войници, повече от 500 бойни самолета и повече от 60 военноморски кораба. Страните от НАТО предоставиха 70 000 войници (включително 18 000 от Франция); голяма част от останалите идват от арабските страни. И дори онези, които не участваха на място (като Германия и Япония), помогнаха, като поеха разходите на Съединените щати за изтласкването на Ирак от Кувейт. (Чуждестранните вноски за военните усилия на САЩ възлизат на 54 милиарда долара, покривайки всички, освен 7 милиарда долара от разходите на САЩ.)



През 1991 г. само Куба, Йемен, Йордания и палестинците открито осъдиха война, която Съветът за сигурност на ООН гласува да разреши (Китай се въздържа при гласуването). Дори Либия тогава беше на наша страна. Днес Вашингтон претърпя зашеметяващо поражение в Организацията на обединените нации, се оказва противопоставен от големи съюзници като Канада, Франция, Германия и Мексико и може да разчита само на четири други държави, които действително участват в бойни операции. Няма сравнение между двете.

След като провалиха дипломацията, довела до войната, Съединените щати сега трябва да се борят с нея до голяма степен сами. Разбира се, това е война, която може да спечели дори в битки предимно сам. Но администрацията ясно осъзнава, че липсата на широка международна подкрепа е сериозен проблем, както у нас, така и в чужбина, особено ако ходът стане по-труден и следвоенните усилия са по-взискателни.



Администрацията може да върти каквото си поиска за своята коалиция от желаещи, факт е, че засега поне Вашингтон и Лондон са много сами.