Възможно ли е да се направят смислени оценки за вероятните жертви, които биха понесли американски военен персонал, иракски войски, иракски цивилни и друго цивилно население в водена от САЩ война за сваляне на режима на Саддам Хюсеин? Отговорите на въпросите дали Саддам може да бъде възпран, дали той напредва бързо към способности за ядрени оръжия и дали има някакви значими връзки с Ал Кайда, са поне толкова важни, колкото и оценката на жертвите при вземането на решение дали Съединените щати трябва да водят война срещу него. Но всяко решение за война би се възползвало от общото усещане за вероятни военни жертви. Всъщност от години се признава, че очакваните жертви като цяло са важен фактор, когато американците вземат решения дали и как да започнат война.
Аналитичната общност е била по-предпазлива по отношение на оценката на жертвите при евентуална бъдеща война срещу Ирак, отколкото преди започването на операция „Пустинна буря“ през 1991 г. По това време редица учени, използващи до голяма степен модели и бази данни, разработени за оценка на НАТО - Военният баланс на Варшавския договор по време на Студената война, оценява загубите, които вероятно ще доведат до война за изгонване на иракските сили от Кувейт. На практика всички тези оценки бяха твърде високи, но като цяло бяха по-точни от тези, направени от Пентагона преди началото на водената от САЩ война срещу Ирак. Всъщност всички те бяха на практика прави в предсказването на кратък решителен конфликт, в който жертвите на САЩ ще бъдат много по-малко от тези от войните във Виетнам или Корея. В този смисъл погрешните оценки все още бяха полезни. И сега може да е възможно, надграждайки поуките от този опит, да се подобри точността на прогнозите за бъдеща война.
Тази статия прави опит за такава прогноза. В съответствие с военната и стратегическата логика и с изтеклите военни планове на Пентагона от лятото на 2002 г., се предполага, че такава война ще включва около 250 000 американски сили. Инвазията може да включва бързи удари на сухопътни сили срещу иракските командни и контролни активи, както и обекти с оръжия за масово унищожение (ОМУ) в най-ранните часове на битка, дори когато основните сили за нахлуване маршируват по-бавно през Ирак към Багдад и други градове . Използвайки този вид тактика отвътре навън, американските сили ще избегнат закъсненията, присъщи на механизирания марш от Кувейт и други съседни страни до Багдад, който вероятно ще отнеме поне няколко дни и ще предостави на Саддам тактическо предупреждение, че е изложен на риск. Силите на САЩ ще се насочат към Саддам, неговата дворцова охрана, неговите елитни сили и неговото ОМУ, като същевременно избягват атаки срещу войски на редовната армия, за да насърчат дезертиранията им – и да ги оставят непокътнати, за да помогнат за стабилизирането на Ирак след Саддам. Като се имат предвид разликите между Ирак и Афганистан – най-вече огромният размер на иракските сили спрямо вътрешната опозиция, както и познаването на Ирак с американските въздушни сили и способността му да се укрива от тях в градски условия – изглежда малко вероятно това афганистанският модел на съвременна война може лесно да се приложи за свалянето на Саддам само с американски специални сили и въздушни сили.