В Турция, пуснат
В петък вечер, само ден след ужасяваща атака в Ница, Франция, която отне живота на повече от 80, започнаха да се разпространяват слухове за военен преврат в Турция.
Това беше напомняне, че дори най-невероятните неща могат да се случат в Близкия изток, който е склонен да следва максимата, ако може да се влоши, вероятно ще стане. Почти всички, включително висши служители на САЩ, бяха изненадани. Политологът Джей Улфелдер оцени вероятността от опит за турски преврат през 2016 г. на едва 2,5 процента.
Въпреки всички грешки на управляващата партия АК и засилващата се параноя и авторитарни тенденции на президента Реджеп Тайип Ердоган, може би най-последователната победа, която партията може да претендира, беше неутрализацията на мощната турска армия, която дълго време се смяташе за пазител на турския секуларизъм. Армията беше отговорна за постоянната поредица от преврати. Първият, през 1960 г., когато демократично избран премиер беше обесен на смърт, никога не беше твърде далеч от ума на Ердоган, въпреки изминалите повече от пет десетилетия. Но изглеждаше, че след 14 години управление на ПСР Турция най-накрая се е отдалечила от собствената си тъмна история на военна намеса. Но не беше.
Превратите въвеждат динамика, при която може да има само един победител. Заговорниците за преврат, след като вземат решението си да действат, имат стимул да се бият (и убиват) до самия край, тъй като провалът обикновено води до тежка присъда затвор или по-лошо. В страни, които вече са разтърсени от екзистенциална политика, победител поема всичко и дълбока социална поляризация, превратите, особено ако успеят, вероятно ще провокират продължаващи кръвопролития и граждански конфликти. Каквото и да мислите за Ердоган, няма никакво съмнение: колкото и слабо да е бъдещето на Турция, бедствието – такова, което би имало вълнообразни последици в целия регион – беше избегнато.
Турският президент Реджеп Тайип Ердоган се обръща към тълпата след погребение на жертвите на осуетения преврат в Истанбул в джамията Фатих в Истанбул, Турция, 17 юли 2016 г. REUTERS/Alkis Konstantinidis.
За да разберем смисъла на преврата и защо той се провали, има няколко ключови урока. Човек е свързан със значението на нормите. Въпреки дългата история на военна намеса, нормите срещу държавните преврати се утвърдиха през последните години, включително, най-важното, сред светските партии; сред тях има групи, които изпитват изразена неприязън към Ердоган. Тази промяна на нормата се случи бързо. Още през 2008 г. Конституционният съд на Турция беше само на един глас от затварянето на ПСР заради антисекуларни дейности. Идеята, че споровете, колкото и да са интензивни, трябва да се разрешават чрез законни, демократични средства, се разпространи и задълбочи, пресичайки обществените и идеологическите разделения.
Последният успешен преврат в страната беше през 1997 г., когато военните принудиха оставката на водено от ислямистите коалиционно правителство. Ислямистите от Партията на благоденствието, предшественик на ПСР, не можаха или не пожелаха да излязат масово на улиците, което позволи на армията бързо да се наложи. Този път обаче Ердоган и други лидери на ПСР незабавно призоваха своите поддръжници да се мобилизират в цялата страна и да се противопоставят на действията на армията.
За мен петък вечер беше плашещ момент, представяйки ключов тест за международната общност, която има проверени записи на (не) противопоставяне на преврати срещу дълбоко погрешни, но все още демократично избрани ислямисти. Докато наблюдавах разгръщането на опита за преврат в реално време, си спомних гадното чувство, което имах на 3 юли 2013 г., деня, в който египетските военни свалиха президента Мохамед Морси от Мюсюлманските братя. Имаме предимството да знаем как превратът се оказа там, произвеждайки брутален резултат, отговорен за най-лошото масово убийство в съвременната египетска история, според Human Rights Watch.
Разбира се, че Турция не е последвала стъпките на Египет, не означава, че страната е на ясно. През 2015 г. направих обширни интервюта с настоящи и бивши фигури на ПСР за новата ми книга за проблема с исляма и политиката. Въпреки че опитът за преврат не може да бъде намален като просто ислямистко-светско разделение, последиците от преврата – като Ердоган се движи агресивно, за да се разправи както срещу действителните, така и срещу потенциалните противници – вероятно ще изостри идеологическите разделения относно ролята на религията в турското общество.
С другите ислямистки групи, които съм изучавал, включително египетските и йорданските мюсюлмански братя, винаги е имало поне претенция да звучи помирително. Не толкова в Турция, където някои от фигурите на ПСР, които интервюирах, открито изразиха груба горчивина към светските си опоненти. За тях все пак това беше доста лично. Повечето преживяха преврата от 1997 г. и така наречения процес от 28 февруари, който имаше за цел да нанесе решителен удар срещу по-широкото ислямско движение във всеки аспект на обществения живот, особено в сферата на образованието, със закриването на религиозните училища на имам хатип.
Старши съветник на бившия премиер Ахмет Давутоглу ми каза, че нормализирането на Турция изисква пренасянето на Ататюрк в гроба му, визирайки все още почитания основател на съвременна Турция и архитекта на десетилетия на насилствена секуларизация. За този съветник белезите не бяха изчезнали. Той все още беше ядосан, че жена му, тъй като носеше забрадка, не можеше да работи в държавна болница до 2014 г., въпреки факта, че дотогава ПСР беше на власт от 12 години.
Накратко, Турция има да извърви дълъг път, като се има предвид, че въпросите за исляма, идентичността и самото значение на това какво означава да си турчин и мюсюлманин остават нерешени. Но поне за момент наблюдателите могат да се утешат от факта, че колкото и лошо да е все още, можеше да бъде по-лошо — може би много по-лошо.